Българско кино? Mожело, значи!

Три премиери на български филми в големите киносалони през октомври и ноември, е нещо, което не сме виждали отдавна! „Стъклената река”, „HDSP: Лов на дребни хищници” и „Ако някой те обича” се конкурират едновременно за публика. Силната програма на Златната роза, която ни изненада, както с филми на стари кучета, така и с филми на дебютанти, допринася за впечатлението, че киното ни надига глава и се отърсва от летаргията на прехода.

Липсата на пари, доскоро беше цитирана като основен проблем и индулгенция за липсата на кино. Липсата на пари е банално оправдание и прах в очите, когато липсата на теми и хора е основната причина за отсъствието на кино. Тежката пелена, която преходът хвърли върху българското кино, предхождана от 45 години успиване и конюнктурни филми, попречиха да се родят истински кинаджии, които дишат и живеят от и за киното.

Българското кино на зрелия социализъм, това което всички сме гледали, беше обгърнато от дребнотемие и битовизъм. Дори филмите, които са ни най-близки до сърцето страдат от този синдром. Най-любимият „Оркестър без име” е свързан със ситуации познати единствено на българския „социалистически” човек. Опитайте се да го прожектирате на някой свой чуждестранен приятел. Освен, ако не е културен антрополог, едва ли ще го разбере. Киното е и трябва да бъде универсално изразно средство. Проблемът с „конвертируемостта” на филмите ни остана и след падането на социализма. Дългите мрачни години на прехода родиха една „Испанска муха”, няколко „Вампири и таласъми” и един римейк на „Козият рог”, в който ако не друго, поне видяхме Елена Петрова, както я е майка родила. Много от филмите опитваха да наподобят други успешни формули, най-вече Кустурица. Собствената идентичност беше изгубена.

Ето защо всяка положителна новина около българското кино приемам с подчертано вълнение и ентусиазъм. Първата добра вест и началото на трансформацията на дойде от един театрален режисьор – Явор Гърдев. Който е гледал постановките му обаче, няма как да не го е очаквал. Неговият избор да разкаже „Дзифт”, като нео-ноар история, с всички основни правила на жанра, доведе до 11 международни награди, най-важната, от които на фестивала в Москва.

Човек – това звучи гордо! Захари Бахаров в Дзифт

Изведнъж Светът стана голям и спасението ни дебнеше отвсякъде - 7 награди на международни фестивали, включително, попадане в списъка от 9 филма, преди номинацията за Оскар. Филмът на Стефан Командарев, който може да се опише с холивудския термин – feelgood movie, разказа простичка история, но го направи на универсален киноезик.

Мики Маноилович и Карло Любек размишляват за спасението в „Светът е голям...”

Филмът на Камен Калев - „Източни пиеси”, взриви представите ни за българско кино и показа една реалност, в която се самозаблуждавахме, че не живеем. Резултатът – 9 награди на фестивали, като най-важната е Голямата награда на Фестивала в Токио. В момента е в списъка за Оскари за 2010 г. С три филма в последните две години, българското кино спечели повече международни награди, отколкото за последните 50 години.

Непосислната лекота на битието. Христо Христов и Ованес Торосян в „Източни пиеси”.

След международния успех дойде и първият голям комерсиален успех – „Мисия Лондон”. Забавният кинодебют на „човека от рекламата” – Димитър Митовски, създаде невиждан прецедент – опашка за билети за български филм! Холистичният подход на Митовски, включващ създаването на цялостен продукт и негов експанзивен маркетинг, показва пътя на българските продуценти. Размахът, с който се инвестира в Мисия Лондон, се мултиплицира и в новия проект на Митовски – „Стъклен дом”. Сериалът е на път да счупи рекорда по гледаемост и няма да е незаслужено. Технически перфектен, с кристална картина и звук, той започва и сценарно да еволюира. Постепенно и актьорите се отърсват от характерното школувано театралничене и стават достоверни. Моделът за телевизионна продукция, който виждаме в „Стъклен дом” не е откриване на топлата вода, а старателно изучаване на западния опит в създаването на сериали и претворяването му на практика.

Постмодерен кич. Юлиян Вергов и Алън Форд в „Мисия Лондон”

Трансформацията на българското кино от забавление за режисьорите и изкуство заради самото него започна. Пътят, по който киното ни пое в последните две години е единствено правилният. Той ще доведе до раздвижване и освежаване сред киносредите. Стискаме палци в процеса да се появят повече млади и ентусиазирани хора, които ще търсят начини да надскочат дребнотемието и да създават истинско кино.