Дзифт (2008)
Реж. Явор Гърдев
Участват: Захари Бахаров, Таня Илиева, Владимир Пенев, Джоко Росич,
ЕЕЕЕЕ! Можело значи!
Можело да се направи български филм, който не само става за гледане, но и за международен експорт, тъй като говори на универсален език. Филм, в който няма лепкави „авторски” полюции, тежки посткомунистически комплекси и „псевдоинтелигентски” лайна, ами най-обикновени такива – истински, искрени и цапащи.
„Колкото по-големи лайната, толкова по-малка щетата. Моралната, де!” казва гробаря и ни хвърля в един свръхстилизиран образ на София, който обаче е запазил всички топографски ориентири, за да не забравим къде се намираме, откъде и закъде сме тръгнали. Мрачни улички, канали, шантави персонажи и пияници-пророци, разказващи смешни вицове с финали като откровение, са повече от подходящ декор за разгръщането на персонажите на Молеца, Ада и Плужека в три линии – преди Девети, в Затвора и след Девети. Трите линии трескаво се преплитат в разказ, който ту забързва, ту забавя темпото. Захари Бахаров, почти през цялото време говори зад кадър, но очите му са толкова изразителни и играта му толкова пълнокръвна, че веднага го поставям в списъка на личните си фаворити. Таня Илиева е истинска femme fatale, която те разпалва, но мига, в който се разгориш, отприщва ледена вълна и те оставя удавен и сам. Владимир Пенев е класически злодей, със след деветосептемрийски привкус, което е и елегантно-ироничното намигване към времената на комунистическия режим. Повече няма да разкривам, че няма да ви е интересно.
За първи път виждам български актьори, които играят "естествено". Няма характерното „академично” театралничене и диалогът им се получава нормално. Затова, разбира се, трябва да отдадем дължимото и на самия диалог, който види се е писан от и за човека, а не от автора - за въображаемата му муза.
За първи път виждам български филм, в който всички елементи са се случили добре и са си на мястото. Разбира се хитроумното решение да се заложи на жанров филм и да се надгражда над жанра е много сполучливо. Немски експресионизъм, особено в декорите, сюрреализъм, създаден от поддържащите персонажи, структура на film-noir и монтаж в стил британско кино от 90-те, завършват успешните съставки на Дзифт. История, камера, музика, костюми, актьорска игра, режисьорски хрумвания, всичко е в чудесен баланс и спомага филмът да е събитие.
Няма по-подходящ жанр за дебют от ноара – питайте Братя Коен, Тарантино, че и Кристофър Нолън. Въпреки че не е замислено като такова, Дзифт е упражнение по стил и нов опит в жанра. Опит, който е сполучлив. Нямам търпение да видим Неон, следващият филм, който Гърдев е замислил. Искрено му пожелавам успех и се надявам да е първият от много.
Реж. Явор Гърдев
Участват: Захари Бахаров, Таня Илиева, Владимир Пенев, Джоко Росич,
ЕЕЕЕЕ! Можело значи!
Можело да се направи български филм, който не само става за гледане, но и за международен експорт, тъй като говори на универсален език. Филм, в който няма лепкави „авторски” полюции, тежки посткомунистически комплекси и „псевдоинтелигентски” лайна, ами най-обикновени такива – истински, искрени и цапащи.
„Колкото по-големи лайната, толкова по-малка щетата. Моралната, де!” казва гробаря и ни хвърля в един свръхстилизиран образ на София, който обаче е запазил всички топографски ориентири, за да не забравим къде се намираме, откъде и закъде сме тръгнали. Мрачни улички, канали, шантави персонажи и пияници-пророци, разказващи смешни вицове с финали като откровение, са повече от подходящ декор за разгръщането на персонажите на Молеца, Ада и Плужека в три линии – преди Девети, в Затвора и след Девети. Трите линии трескаво се преплитат в разказ, който ту забързва, ту забавя темпото. Захари Бахаров, почти през цялото време говори зад кадър, но очите му са толкова изразителни и играта му толкова пълнокръвна, че веднага го поставям в списъка на личните си фаворити. Таня Илиева е истинска femme fatale, която те разпалва, но мига, в който се разгориш, отприщва ледена вълна и те оставя удавен и сам. Владимир Пенев е класически злодей, със след деветосептемрийски привкус, което е и елегантно-ироничното намигване към времената на комунистическия режим. Повече няма да разкривам, че няма да ви е интересно.
За първи път виждам български актьори, които играят "естествено". Няма характерното „академично” театралничене и диалогът им се получава нормално. Затова, разбира се, трябва да отдадем дължимото и на самия диалог, който види се е писан от и за човека, а не от автора - за въображаемата му муза.
За първи път виждам български филм, в който всички елементи са се случили добре и са си на мястото. Разбира се хитроумното решение да се заложи на жанров филм и да се надгражда над жанра е много сполучливо. Немски експресионизъм, особено в декорите, сюрреализъм, създаден от поддържащите персонажи, структура на film-noir и монтаж в стил британско кино от 90-те, завършват успешните съставки на Дзифт. История, камера, музика, костюми, актьорска игра, режисьорски хрумвания, всичко е в чудесен баланс и спомага филмът да е събитие.
Няма по-подходящ жанр за дебют от ноара – питайте Братя Коен, Тарантино, че и Кристофър Нолън. Въпреки че не е замислено като такова, Дзифт е упражнение по стил и нов опит в жанра. Опит, който е сполучлив. Нямам търпение да видим Неон, следващият филм, който Гърдев е замислил. Искрено му пожелавам успех и се надявам да е първият от много.
