В Америка си имат спeциален термин за екзистенциалната фрустрация, който, както повечето оригинални концпеции е фрашкан със социокултурни натрупвания и е непреводим на български. Най-близко ми се върти твърде обяснителното - депресия на живеещите в предградията представители на средната класа. Интересът ми към американските предградия, е свързан с измеренията на попкултурната им роля и най-вече с отражението върху киното.
Малко предисловиеЗа първи път през 50-те години в САЩ населението на предградията надвишава населението на т.нар inner city. Поствоенното поколение се установява извън града на спокойствие и в еднофамилни, униформени, но все пак симпатични, домове. Инфраструктурата на предградията е идеална или почти идеална, като улиците и пътищата, задължително излизат на вискоскоростни магистрали. Организирани са училища, църкви, четвъртити молове и други благини за населението. Прототипът на всички последващи строителства е Levittown - предградие на Ню Йорк.
Левиттаун. сн. Google EarthЗеленината, тишината, пространството, което получават е като сбъдната мечта за ветераните от войните. САЩ отдавна са изпреварили Европа по битово задоволяване още през бурните 20-те годни (roaring twenties), а след войната направо се изстрелват в космоса с процентите на битови придобивки - близо 70 % от семействата имат телевизор, автомобил, домашни електроуреди от всякакъв вид и т.н.
Южен Сан Хосе. сн. Sean O'Flaherty
Поколението, което се ражда и израства през 50-те са т. нар baby boomers. През 50-те с израстването на предградията се оформя и т. нар. атомизирано семейство - състоящо се от двама родители и (обикновено) двете им деца, живеещи в голяма новопостроена еднофамилна къща. Любопитното е, че строителството на предградия се оказва социално инженерство, само по себе си, тъй като обособявавнаето в еднофамилни къщи произвежда нова социална единица.
И докато родителите на бейби бумърс са сбъднали мечатата си за спокоен живот, самите те, които са израснали изцяло в предградието, получават цялото спокойствие наготово и то им идва в повече. В края на 80-те те вече имат собствени деца, седан и спортна кола, съпругите им карат SUV-та, а децата им минават през месомeлачката наречена suburban high school.
Кънингам, НЙ, сн. Google Earth
Униформеността на предградията, където в абсолютно еднакви къщи живеят различни хора, но с еднакъв социален статус и бекграунд, създава интересни девиации и възможности за изобразяване в киното. Вълната стигна върха си с
Американски прелести на Сам Мендес, но темата за депресията на предградията я има и от по-рано.
Войната на семейство Роуз,
Предградията,
subUrbia и дори
Отчаяни съпруги са само част от филмите, които третират темата. Съществува и друго разклонение, което се занимава с темата за екзистенциалната фрустрация в малкия град - почти цялото творчество на Линч и най-вече
Синьо кадифе и
Туин Пийкс,
U-Turn, след който Оливър Стоун като че ли пресъхна, Плезънтвил и абсолютно мега култовия
Горещо място, на още по-култовия Денис Хопър, но това е друга история.
The Ice Storm (1997)реж. Анг Лий
Участват: Кевин Клайн, Джоан Алън, Сигорни Уивър, Кристина Ричи, Илайджа Ууд, Тоби Магуайър, Кейти Холмс
Въпреки че Американски прелести е най-награждаваният, смятам че Ледената буря изобразява най-пълно и най-мрачно депресията на предградието, разрушените връзки между съпруг и съпруга, родители и деца, междусъседските отношения, отегчението от ежедневието, работата и отчуждението като цяло. Анг Лий е направил блестящ разрез на атомизираното американско семейство от предградието, след като вече снима филм по Джейн Остин за английското такова. Учудващото познаване на темата, съчетано с изтънчения му визуален стил създават мрачна, подтискаща атмосфера, която бавно надгражда чувството за обреченост на двете семейства, чиито членове са централни персонажи.
Бен (Кевин Клайн) и Елена Худ (Джоан Алън) са двойка, която просто съжителства заедно от рутина и в която искрата отдавна-отдавна е угаснала, заменена от чистата досада и безмълвното съвместно съществуване. Джени (Сигорни Уивър) и Джим (Джейми Шеридан) са отчуждени не само емоционално, но и физически, тъй като Джим постоянно отсъства. И двете семейства споделят отчужденост от децата си, които израстват сами в някакъв свой свят - изкривена имитация на света на родителите им.
Персонажите, като че ли са премазани от пасивност и апатия. Активни са, точно колкото е необходимо, за да продължат да дишат. В една от сцените илюстрираща блестящо горното, Елена вижда дъщеря си да кара колело и внезапно като че ли се отърсва заспалото си ежедневие и решава да последва примера й, но в крайна сметка за да се потопи отново в обичайнaта си депресия.
Семействата търсят начини за забавление, организирайки си "декадентски" срещи и партита, но дори и забавленията се провалят под тежестта на индивидуалната депресия на участниците. Дори прелюбодйството минава апатично и като че ли е естетсвено продължение на досадния семеен живот. Децата са еквивалент на родителите си и в известна степен някакъв техен кривоогледален образ и тяхната роля в надграждането на чувството за безпомощна обреченост е не по-маловажна. Основният мотив при обрисуването им е свързан с пренебрегването им от страна на родителите.
Ледената буря е най-искреният разказ за депресията на средната класа живееща в предградията на САЩ, но и портрет на това как ще изглеждаме, ако изгубим тръпката и желанието си за живот и се предадем на обикновеността и апатията. Блестящ филм!
