Every Marriage has three rings:
Engagement ring, Wedding ring and Suffering
Това е толкова оригинално, че би ми се искало да съм го измислил аз!
Петък, Септември 28, 2007
Marriage has three rings...
Петък, Септември 21, 2007
Grindhouse: Death Proof
Grindhouse: Death Proof (2007)
Участват: Кърт Ръсел, Роуз Макгауън, Розарио Доусън, Ванеса Ферлито
Бедни Тарантино, защо не спря при Кил Бил?!
Тарантино е стар, дебел и досаден чичка, обсебен от млади жени с хирургически интервенции на различни места и със сериозен фетиш към краката. И не само това, ами и опитва да възкреси отдавна мъртви, иначе куул жанрове, без да уважава правилата им. А не винаги е било така.
Death Proof е безкрайна говорилня за кокошки, в която разбираме подробности от живота на млади момичета, като например с кого са се натискали, на кого ще пуснат и колко тежък е живота със suburban депресия. Не, сериозно ли си е мислел, че след като изкопира една сцена от Глутница кучета, за случая да приемем, че това е автоцитат, в която камерата се върти в кръг около масата на кифлите- главни героини, които си говорят как едната вървяла назад и щяла да падне в някаква дупка и така половин час, ще ни накара да опънем палатката от кеф и носталгия по времето, когато правеше истинско кино. От уважение към жанра, можеше или да ги съблече голи или да ги застреля. Нито едното, нито другото. Аха да видим как главната кифла прави свирки на Кърт Ръсел и ...cut, lost footage, бате. Някой някъде беше написал, че Тарантино е вдигнал толкова високо летвата за култовост с Kill Bill, че едва ли ще успее да я надскочи и ето на, оказва се че е така.
Единственият светъл лъч е Кърт Ръсел в ролята на абсолютния, юбер култов пичага - Каскадьора Майк. Все пак част от чувство за хумор на Тарантино се е запазило:
Кърт Ръсел е истински експлойтейшън злодей - хили се злокобно, има тик и голям белег. Освен това, до края на филма не става ясно каква е мотивацията му да убива готини мацки (освен че са досадни), което е супер. Екранното време, което Тарантино му дава е твърде малко, но е достатъчно за да те побият тръпки и да се забавляваш едновременно. Абсолютният връх на филма е сцената с първата катастрофа, която е представена, толкова зрелищно и брутално-оригинално, че от днес се возя само на градския транспорт. Каксадьора Майк изпреварва пияните момичета, обръща колата изгася фаровете и с пълна газ се нахаква с двутонния си Шевролет Камаро върху малката им хондичка. Следват три различни перспективи на катастрофата, коя от коя по-натурални - откъснат крак, смачкана глава, експлодирало тяло и други такива благини за зрителя.
И тъкмо когато си решил, че няма по-добър начин да се завърти сюжета, за да се елиминират тъпите и досадни женски персонажи във филма, Тарантино ти стоварва нова порция кифли, този път в друга южняшка дупка - Ливан, Тенеси. Следва още един час на смотани, безсмислени обмени на реплики. Мия Уолас каза в Криминале, че "мрази безсмислените, досадни разговори, когато можеш да замълчиш за минута", но Тарантино, уви, не е послушал собствената си героиня. До следващата поява на Каскадьора Майк минава един час, но малкото утешение е, че Розарио Доусън се разхожда по екрана и слава богу има най-много реплики. Каквото и да каже я гледам в устата, захласнат и бих изтърпял дори още един час, само, за да я зяпам. Този път Тарантино е малко по-оригинален и Каскадьора Майк се стоварва изневиделица на мацките, докато те карат един абсолютен Додж Чалънджър и изпълняват сложна каскада (едната от мадамите е австралийската каскадьорка Зоуи Бел, която играе себе си). Следва изящно заснета гонитба, в която момичетата, преобръщат съдбата си и от жертва стават преследвачи на Каскадьора Майк. Едната от "стрийт-смарт" мацките си носи пистолет със следните супер яки аргументи:
Когато Майк спира гонитбата за малко, за да каже на момичетата, че се е забавлявал яко, Ким (Трейси Томс) вади въпросния пищов и успява да го рани. Следва гигантско преобръщане на Лудия Каскадьор, в ревливо хлапе, което дори се опитва да се извини на мацките, за да отърве кожата. Финалът е супер як и неочакван, което помага и на Тарантино донякъде да отърве кожата.
Тарантино ни занимава с безсмислени разговори, смс-и и със собствената си затлъстяла персона, която седи като закърпена към търсения южняшки куул. В началото си мислех, че умишлено удължава и надгражда напрежението до моментите с катастрофите, но то напрежение си нямаше, а само мацки, които плещят ежедневни глупотевини. В английския има много хубаво определение за тези моменти - mundane. Тарантино е навлязъл в кризата на средната възраст, изчерпал е оригиналните си идеи и се надява чрез стари трикове да ни държи в плен. Общата оценка на Grindhouse в imdb е доста висока, но това е заради сегмента на Родригез. Доказателство е и това, че разделени Death Proof и Planet Terror получават бая различни резултати и пак в полза на Родригез.
Ние знаем, че Тарантино е велик режисьор и може много повече, надявам се скоро да му мине и пак да бъде голям, забавен и оригинален.
Участват: Кърт Ръсел, Роуз Макгауън, Розарио Доусън, Ванеса Ферлито
Бедни Тарантино, защо не спря при Кил Бил?!
Тарантино е стар, дебел и досаден чичка, обсебен от млади жени с хирургически интервенции на различни места и със сериозен фетиш към краката. И не само това, ами и опитва да възкреси отдавна мъртви, иначе куул жанрове, без да уважава правилата им. А не винаги е било така.
Death Proof е безкрайна говорилня за кокошки, в която разбираме подробности от живота на млади момичета, като например с кого са се натискали, на кого ще пуснат и колко тежък е живота със suburban депресия. Не, сериозно ли си е мислел, че след като изкопира една сцена от Глутница кучета, за случая да приемем, че това е автоцитат, в която камерата се върти в кръг около масата на кифлите- главни героини, които си говорят как едната вървяла назад и щяла да падне в някаква дупка и така половин час, ще ни накара да опънем палатката от кеф и носталгия по времето, когато правеше истинско кино. От уважение към жанра, можеше или да ги съблече голи или да ги застреля. Нито едното, нито другото. Аха да видим как главната кифла прави свирки на Кърт Ръсел и ...cut, lost footage, бате. Някой някъде беше написал, че Тарантино е вдигнал толкова високо летвата за култовост с Kill Bill, че едва ли ще успее да я надскочи и ето на, оказва се че е така.
Единственият светъл лъч е Кърт Ръсел в ролята на абсолютния, юбер култов пичага - Каскадьора Майк. Все пак част от чувство за хумор на Тарантино се е запазило:
Пам: Как точно се става каскадьор?
Каскадьора Майк: Виж, в Холивуд всеки който е достатъчно луд да се хвърли по стълби надолу с главата, може да намери някой да му плати за това. Но аз влязох в бизнеса, както обикновено се влиза в каскадьорския бизнес?
Пам: Как?
Каскадьора Майк: Брат ми ме вкара
Пам: Кой е брат ти?
Каскадьора Майк: Каскадьора Боб
Кърт Ръсел е истински експлойтейшън злодей - хили се злокобно, има тик и голям белег. Освен това, до края на филма не става ясно каква е мотивацията му да убива готини мацки (освен че са досадни), което е супер. Екранното време, което Тарантино му дава е твърде малко, но е достатъчно за да те побият тръпки и да се забавляваш едновременно. Абсолютният връх на филма е сцената с първата катастрофа, която е представена, толкова зрелищно и брутално-оригинално, че от днес се возя само на градския транспорт. Каксадьора Майк изпреварва пияните момичета, обръща колата изгася фаровете и с пълна газ се нахаква с двутонния си Шевролет Камаро върху малката им хондичка. Следват три различни перспективи на катастрофата, коя от коя по-натурални - откъснат крак, смачкана глава, експлодирало тяло и други такива благини за зрителя.
И тъкмо когато си решил, че няма по-добър начин да се завърти сюжета, за да се елиминират тъпите и досадни женски персонажи във филма, Тарантино ти стоварва нова порция кифли, този път в друга южняшка дупка - Ливан, Тенеси. Следва още един час на смотани, безсмислени обмени на реплики. Мия Уолас каза в Криминале, че "мрази безсмислените, досадни разговори, когато можеш да замълчиш за минута", но Тарантино, уви, не е послушал собствената си героиня. До следващата поява на Каскадьора Майк минава един час, но малкото утешение е, че Розарио Доусън се разхожда по екрана и слава богу има най-много реплики. Каквото и да каже я гледам в устата, захласнат и бих изтърпял дори още един час, само, за да я зяпам. Този път Тарантино е малко по-оригинален и Каскадьора Майк се стоварва изневиделица на мацките, докато те карат един абсолютен Додж Чалънджър и изпълняват сложна каскада (едната от мадамите е австралийската каскадьорка Зоуи Бел, която играе себе си). Следва изящно заснета гонитба, в която момичетата, преобръщат съдбата си и от жертва стават преследвачи на Каскадьора Майк. Едната от "стрийт-смарт" мацките си носи пистолет със следните супер яки аргументи:
Аби: Има и други неща за самоотбрана, които можеш да носиш, например лютив спрей
Ким: Когато някой боклук се опита да ме изнасили, не искам да получава обрив, а да умре!
Аби: Тогава нож
Ким: Да бе, знаеш ли какво става с хората, които носят ножове - застрелват ги. Виж, ако някога стана известна актриса, няма да нося пистолет, а ше си наема голям негър и той ще го носи, но дотогава всичко е като в Дивия запад.
Когато Майк спира гонитбата за малко, за да каже на момичетата, че се е забавлявал яко, Ким (Трейси Томс) вади въпросния пищов и успява да го рани. Следва гигантско преобръщане на Лудия Каскадьор, в ревливо хлапе, което дори се опитва да се извини на мацките, за да отърве кожата. Финалът е супер як и неочакван, което помага и на Тарантино донякъде да отърве кожата.
Тарантино ни занимава с безсмислени разговори, смс-и и със собствената си затлъстяла персона, която седи като закърпена към търсения южняшки куул. В началото си мислех, че умишлено удължава и надгражда напрежението до моментите с катастрофите, но то напрежение си нямаше, а само мацки, които плещят ежедневни глупотевини. В английския има много хубаво определение за тези моменти - mundane. Тарантино е навлязъл в кризата на средната възраст, изчерпал е оригиналните си идеи и се надява чрез стари трикове да ни държи в плен. Общата оценка на Grindhouse в imdb е доста висока, но това е заради сегмента на Родригез. Доказателство е и това, че разделени Death Proof и Planet Terror получават бая различни резултати и пак в полза на Родригез.
Ние знаем, че Тарантино е велик режисьор и може много повече, надявам се скоро да му мине и пак да бъде голям, забавен и оригинален.
Четвъртък, Септември 20, 2007
Два дни през септември
Добре, знам че пътеписите ми не са особено редовни, обикновено са много схематични и се появяват с голямо закъснение. Пътеписът за Флоренция съм го докарал до 4 страница, а тези за Будапеща и Холандия още не съм ги почнал. Срам!
Но ето два дни през септември, които прекарах в изключително красивия град Смолян. В снимки.
Винаги, когато българинът е запитан дали е посещавал някое място, ако не е, той отговаря "ходил съм като малък". Е, аз също съм ходил като малък в Смолян, ама наистина. Тогава хотелчето от горната снимка го нямаше и това е една от първите приятни изненади в Смолян. Всъщност приятната обстановка отвън и отвътре е обяснима, блиостта до Пампорово, сравнително добрата инфраструктура, красотата на долината в която е разоположен Смолян са все добри условия за развитие на туризма.
Монументалният социалистически център (новия център) е забележително постижение на късната соц. архитектура. Сградите са спретнати, разчупени и формират интересен ансамбъл, в който има красиви надлези, дръвчета, фонтани, стъпала и най-важното, вписват се добре в останалата част от градската архитектура. Към фонтаните тъкмо поставяха скулптура на Чапкънов с откровено лесбийско внушение. Когато я открият ще има снимки.
Новопостроената православна църква впечатлява със своя мащаб и с модернизирането на традиционната култова архитектура. Отвътре е още по-внушителна и се очаква скоро да бъде изографисана. Моите домакини ми обясниха, че е построена на мястото на стари гробища. В предишния обществен строй, комунистите са разбутали гробищата и с типичния си прогресивен атеизъм са построили върху тях ресторант. Ресторантът естествено не е вървял. Не можеш да посториш кръчма върху телата на мъртвите и да искаш от хората да го забравят и да наливат ракии. Чудесен сюжет за Стивън Кинг, мисля.
Три цвята - Чепеларе.
На връщане от Смолян спрях, за да снимам тази табела. Family hotel Айвън - Мохабетчийница, чудесно обобщава новия облик на България. Стремежът към западния Family Hotel е криворазбран и Иван е станал Айвън, изписан на кирилица. Но най-важната черта си е останал дълбоко източния стремеж към мохабета. Мохабетът е извън времето, той не е conversation или дори chat. Той е нещо, което не може да се измери или да се опише рационално. Мохабетът заедно с кефа, густото, табиета е онова което ни дефинира като българи и е нашата връзка с миналото. Или наследствената ни обремененост, да бъдем винаги с двата крака на два различни баира и да крещим гордо, че всичко останало ни е под или през уя!
Чудните мостове са станали wonderful bridges, поради липсата на цвето и светоусещане за нюансите не само на българския, но и на английския език. Далеч по-подходящо би било да се използва amazing, wondrous, marvelous и даже ravishing, spectacular или magnificent, но отново тук преводът е "правен", а не "творен".
И накрая две снимки на пробилото облаците слънце със 140 км/ч от магистралата. Не беше много разумно да карам с едната ръка и да снимам с другата, но ето, че и това мога да запиша в списъка си чекнати неща, които вдигат адреналина.
Монументалният социалистически център (новия център) е забележително постижение на късната соц. архитектура. Сградите са спретнати, разчупени и формират интересен ансамбъл, в който има красиви надлези, дръвчета, фонтани, стъпала и най-важното, вписват се добре в останалата част от градската архитектура. Към фонтаните тъкмо поставяха скулптура на Чапкънов с откровено лесбийско внушение. Когато я открият ще има снимки.
Новопостроената православна църква впечатлява със своя мащаб и с модернизирането на традиционната култова архитектура. Отвътре е още по-внушителна и се очаква скоро да бъде изографисана. Моите домакини ми обясниха, че е построена на мястото на стари гробища. В предишния обществен строй, комунистите са разбутали гробищата и с типичния си прогресивен атеизъм са построили върху тях ресторант. Ресторантът естествено не е вървял. Не можеш да посториш кръчма върху телата на мъртвите и да искаш от хората да го забравят и да наливат ракии. Чудесен сюжет за Стивън Кинг, мисля.
Три цвята - Чепеларе.
На връщане от Смолян спрях, за да снимам тази табела. Family hotel Айвън - Мохабетчийница, чудесно обобщава новия облик на България. Стремежът към западния Family Hotel е криворазбран и Иван е станал Айвън, изписан на кирилица. Но най-важната черта си е останал дълбоко източния стремеж към мохабета. Мохабетът е извън времето, той не е conversation или дори chat. Той е нещо, което не може да се измери или да се опише рационално. Мохабетът заедно с кефа, густото, табиета е онова което ни дефинира като българи и е нашата връзка с миналото. Или наследствената ни обремененост, да бъдем винаги с двата крака на два различни баира и да крещим гордо, че всичко останало ни е под или през уя!
Чудните мостове са станали wonderful bridges, поради липсата на цвето и светоусещане за нюансите не само на българския, но и на английския език. Далеч по-подходящо би било да се използва amazing, wondrous, marvelous и даже ravishing, spectacular или magnificent, но отново тук преводът е "правен", а не "творен".
И накрая две снимки на пробилото облаците слънце със 140 км/ч от магистралата. Не беше много разумно да карам с едната ръка и да снимам с другата, но ето, че и това мога да запиша в списъка си чекнати неща, които вдигат адреналина.
Събота, Септември 15, 2007
Капоти
Capote (2005)
Реж. Бенет Милър
Участват: Филип Сиймор Хофман, Катрин Кийнър, Крис Купър
Историята на "Хладнокръвно" е не само една типична all-american tragedy, но тя е и общочовешко обобщение на темата за прецаканото детство, живота на ръба и изборите, които оформят вида на житейския път по който да тръгнеш. Великолепният и задълбочен роман на Труман Капоти е централната тема на този биографичен филм за писателя. Филмът е отрязък от живота на Капоти между 1959 и 1965 г., който разглежда времето на написване на Хладнокръвно, изследването на автора върху историята на четворното убийство в градчето Холкъм, Канзас, отношенията му с убийците и отражението, което тези събития оказват върху него.
В ролята на Капоти влиза Филип Сиймор Хофман, познат второстепенен актьор от една камара филми. Академията винаги отличава портретите на реални исторически личности и този път също превъплъщението в Капоти донесе Оскар. В началото не бях сигурен как да приема изпълнението му и се порових в YouTube, за да се убедя, че Капоти действително е говорил по този смешен начин. "Хората смятат, че са ме преценили, заради това, как изглеждам и начина по който говоря"-казва Капоти на едно момиче в Холкъм. Явно и аз попадам в тази категория.
Идвайки в забутания Среден запад, Капоти осъзнава, че изтънченото му манхатънско облекло е крайно неподходящо. Той сваля крещящия си шал от Бергдорф и облича тъмен консервативен костюм. Оттук започва голямата промяна у Капоти, първо външно, а после и с трайни последици върху по-нататъшния му живот. Във финалните надписи става ясно, че това е последният му завършен роман до годината на смъртта му - 1984.
Капоти се залавя да изследва историята на убийството като малък проект за статия, без да подозира, че ще тя прерастне в обсесия, която в крайна сметка ще го отдалечи от близките му хора, от нормалните отношения, но ще му помогне да напише най-добрата си творба. Отношенията на Капоти с Пери Смит - един от обвинените в убийство, са изключително сложни. Той изгражда приятелство с младия човек, който го привлича с артистичните си качества, с богатия си речник, нехарактерен за обикновен престъпник. Впечатлението което Пери предизвиква у Капоти е отразено и в романа и във филма. Капоти балансира върху тънък ръб - едновременно симпатизира на престъпниците, но и те са за него "златна мина" от суров материал за книгата му. Капоти едновременно им осигурява адвокат и когато делото се проточва повече от нормалното, моли адвоката да се откаже от тях. Капоти е едновременно манипулативен и състрадателен. Той има нужда от край за книгата си, но и изстрадва екзекуцията на Пери Смит. Неусетно и ние сме въвлечени в дилемата дали да симпатизираме на талантливия писател или да осъдим изкусния манипулатор.
Изпълнението на Катрин Кийнър в ролята на Харпър Ли (авторката на Да убиеш присмехулник) е другата основна стойност на филма. Кийнър пресъздава сдържаната, спокойна и подкрепяща приятелка на Капоти, върху която като че ли се опира, половината филм въпреки че няма толкова екранно време. Или на мен ми се е сторило така, защото още не мога да я забравя от "Да бъдеш Джон Малкович". Академията призна с номинация за Оскар, това й изпълнение.
Биографичните филми рядко са толкова фокусирани и насочени, колкото е Капоти. И рядко оставят на зрителя възможност за нееднозначна оценка на портретиранaта личност.
В ролята на Капоти влиза Филип Сиймор Хофман, познат второстепенен актьор от една камара филми. Академията винаги отличава портретите на реални исторически личности и този път също превъплъщението в Капоти донесе Оскар. В началото не бях сигурен как да приема изпълнението му и се порових в YouTube, за да се убедя, че Капоти действително е говорил по този смешен начин. "Хората смятат, че са ме преценили, заради това, как изглеждам и начина по който говоря"-казва Капоти на едно момиче в Холкъм. Явно и аз попадам в тази категория.
Идвайки в забутания Среден запад, Капоти осъзнава, че изтънченото му манхатънско облекло е крайно неподходящо. Той сваля крещящия си шал от Бергдорф и облича тъмен консервативен костюм. Оттук започва голямата промяна у Капоти, първо външно, а после и с трайни последици върху по-нататъшния му живот. Във финалните надписи става ясно, че това е последният му завършен роман до годината на смъртта му - 1984.
Капоти се залавя да изследва историята на убийството като малък проект за статия, без да подозира, че ще тя прерастне в обсесия, която в крайна сметка ще го отдалечи от близките му хора, от нормалните отношения, но ще му помогне да напише най-добрата си творба. Отношенията на Капоти с Пери Смит - един от обвинените в убийство, са изключително сложни. Той изгражда приятелство с младия човек, който го привлича с артистичните си качества, с богатия си речник, нехарактерен за обикновен престъпник. Впечатлението което Пери предизвиква у Капоти е отразено и в романа и във филма. Капоти балансира върху тънък ръб - едновременно симпатизира на престъпниците, но и те са за него "златна мина" от суров материал за книгата му. Капоти едновременно им осигурява адвокат и когато делото се проточва повече от нормалното, моли адвоката да се откаже от тях. Капоти е едновременно манипулативен и състрадателен. Той има нужда от край за книгата си, но и изстрадва екзекуцията на Пери Смит. Неусетно и ние сме въвлечени в дилемата дали да симпатизираме на талантливия писател или да осъдим изкусния манипулатор.
Изпълнението на Катрин Кийнър в ролята на Харпър Ли (авторката на Да убиеш присмехулник) е другата основна стойност на филма. Кийнър пресъздава сдържаната, спокойна и подкрепяща приятелка на Капоти, върху която като че ли се опира, половината филм въпреки че няма толкова екранно време. Или на мен ми се е сторило така, защото още не мога да я забравя от "Да бъдеш Джон Малкович". Академията призна с номинация за Оскар, това й изпълнение.
Биографичните филми рядко са толкова фокусирани и насочени, колкото е Капоти. И рядко оставят на зрителя възможност за нееднозначна оценка на портретиранaта личност.
Неделя, Септември 02, 2007
Умирай трудно 4.0
Live Free or Die Hard (2007)
Реж. Лен "онзи който ме изпревари за Кейт Бекинсейл" Уайзман
Участват: Брус Уилис, Тимъти Олифант, Джъстин Лонг
През 1988, когато социализмът се беше размекнал и пропусна някои филми, както обяснявам тук, излезе и Умирай трудно. Гледах го 6 пъти на цена 0.60 ст. в соц. кино залата. Първият път на първи ред, защото нямаше места. Умирай трудно 2 не се представи толкова добре, но и него го гледах три пъти в демократичното вече кино, пак на приблизително същата цена. При излизнето на третия филм, кина вече нямаше, но за сметка на това всички имахме VHS устройства. Сега отново има кина с ново яко озвучаване, за мое най-голямо щастие, които като че ли са създадени, за да прожектират филми като Умирай трудно.
Въпреки всички промени, които се случиха не само на мен, но и на персонажа на Брус - Джон Маклейн, той си остана коравото копеле, което не спира пред нищо, за да спаси любимите си хора, лошите си останаха същите високоинтелигентни и изобретателни бандити, които грешат само в едно, посягат на нещо което Джон смята за скъпо.
Цялата история започва съвсем невинно. Шефът на Джон му казва: "Всичко, което трябва да направиш е да прибереш едно хлапе от Ню Джързи и да го закараш до Вашингтон. колко трудно може да бъде това?" И питаш! С пристигането на Джон пред къщата на хакера Мат Феръл се отпочва такава яка гонитба, в която Джон Маклейн си е познатият олдскуул мъжага, пред когото никакви там хакери-макери и високотехнологични джаджи не могат да минат. Маклейн тича, скача, стреля, удря, блъска, търкаля се, лази, промъква се, плюе кръв; го удрят, го гърмят, го газят и въпреки че действа изцяло аналогово в един цифров свят, неговите методи са по-ефикасни от методите на цял отбор компютърни гении, които дори препрограмират боен изстребител, за да унищожат Маклейн, за негово и наше щастие - неуспешно. В една сцена, която веднага се качва в личния ми топ 10 на екшън сцените, Маклейн засилва кола по една рампа, скача в движение, промърморва дежурното си: "Това не е добра идея", колата излита от рампата и се блъска в летящ хеликоптер. "Ти свали хеликоптер с кола"- възклива възхитеният Феръл-"Свършиха ми куршумите"- отговаря абсолютният Маклейн. Instant classic!
Цялата пата-кюта е започната от Томас Гейбриъл (Тимоти Олифант), който е високотехнологичен, високоинтелигентен федерален агент, който е натирен да си ходи, защото е показал очевидната слабост на системите за защита на САЩ от кокмпютърна атака. И тъй като прогрмата му за защита не е оценена подобаващо, той се обръща срещу бившите си работодатели и организира цялостна атака срещу всички системи които се управляват от компютри. "т.е. към почти всичко в тази страна"-както обобщава агент Джонсън (Отново! :) ). Понякога се радвам, че в България повечето неща се администрират чрез разгърщането на големи тетрадки :) Планът на Гейбриъл, както и този на Грубер, на полк. Стюарт, и на Саймън преди него се проваля само заради "фактора" Маклейн.
Ибърт казва, че филмът е американски анахронизъм. И как да не е - с минимално количество CGI, с максимално количество one-liner-и като например: следната размяна на реплики между Маклейн и Феръл:
Дали добрият стар американски екшън от 80-те, където мъжете са мъже, лошите са истински праволинейни лоши, жените са женствени и трябва да бъдат спасявани, се завръща или това е само един филм в който Брус Уилис носталгично ни напомня за онези златни години. Предстои да видим!
Въпреки всички промени, които се случиха не само на мен, но и на персонажа на Брус - Джон Маклейн, той си остана коравото копеле, което не спира пред нищо, за да спаси любимите си хора, лошите си останаха същите високоинтелигентни и изобретателни бандити, които грешат само в едно, посягат на нещо което Джон смята за скъпо.
Цялата история започва съвсем невинно. Шефът на Джон му казва: "Всичко, което трябва да направиш е да прибереш едно хлапе от Ню Джързи и да го закараш до Вашингтон. колко трудно може да бъде това?" И питаш! С пристигането на Джон пред къщата на хакера Мат Феръл се отпочва такава яка гонитба, в която Джон Маклейн си е познатият олдскуул мъжага, пред когото никакви там хакери-макери и високотехнологични джаджи не могат да минат. Маклейн тича, скача, стреля, удря, блъска, търкаля се, лази, промъква се, плюе кръв; го удрят, го гърмят, го газят и въпреки че действа изцяло аналогово в един цифров свят, неговите методи са по-ефикасни от методите на цял отбор компютърни гении, които дори препрограмират боен изстребител, за да унищожат Маклейн, за негово и наше щастие - неуспешно. В една сцена, която веднага се качва в личния ми топ 10 на екшън сцените, Маклейн засилва кола по една рампа, скача в движение, промърморва дежурното си: "Това не е добра идея", колата излита от рампата и се блъска в летящ хеликоптер. "Ти свали хеликоптер с кола"- възклива възхитеният Феръл-"Свършиха ми куршумите"- отговаря абсолютният Маклейн. Instant classic!
Цялата пата-кюта е започната от Томас Гейбриъл (Тимоти Олифант), който е високотехнологичен, високоинтелигентен федерален агент, който е натирен да си ходи, защото е показал очевидната слабост на системите за защита на САЩ от кокмпютърна атака. И тъй като прогрмата му за защита не е оценена подобаващо, той се обръща срещу бившите си работодатели и организира цялостна атака срещу всички системи които се управляват от компютри. "т.е. към почти всичко в тази страна"-както обобщава агент Джонсън (Отново! :) ). Понякога се радвам, че в България повечето неща се администрират чрез разгърщането на големи тетрадки :) Планът на Гейбриъл, както и този на Грубер, на полк. Стюарт, и на Саймън преди него се проваля само заради "фактора" Маклейн.
Ибърт казва, че филмът е американски анахронизъм. И как да не е - с минимално количество CGI, с максимално количество one-liner-и като например: следната размяна на реплики между Маклейн и Феръл:
Феръл: Имаш ли някакъв план?с взривое, с яки гонитби с коли, които наистина са заснети - с каскадьори и всичко останало.
Маклейн: Ще убия този тип и ще взема дъщеря си. Или първо ще взема дъщеря си и после ще го убия. Или ще ги избия всички!
Дали добрият стар американски екшън от 80-те, където мъжете са мъже, лошите са истински праволинейни лоши, жените са женствени и трябва да бъдат спасявани, се завръща или това е само един филм в който Брус Уилис носталгично ни напомня за онези златни години. Предстои да видим!
Абониране за:
Публикации (Atom)
