За VIP Brother и г-ца Новева

Напоследък свикнах да отрицавам всичко, което гледам или слушам от първите минути и с първите реплики. Когато нещо ми се вижда досадно, директно сменям канала, вадя филма от ДВД-то или спирам музиката. Каква беше изненадата ми, когато снощи по новините на Нова ТВ гледах анонса на VIP Brother - анонсът беше възмножно най-преднамерен и скандално монтиран, та да предизвиква интерес. Това, че Азис и Китаеца не правели секс не ме заинтригува, по-скоро ме привлече comedie des moeurs-а, който една от участничките изнесе - някоя си Росица Новева.

Стори ми се като напълно изграден персонаж от филм. Младо момиче, няма блестящ старт в живота, но успява къде със собствени, къде с усилията на всички около себе си да стане бизнесдама. Пълната й (авто)биография тук. Г-цата чувствително сменя стандарта и преминава в друга социална страта. И този преход май се оказва пагубен за връзката й с реалността.

Г-цата изглежда живее в измислен свят, в който произволно избрани мъже и жени й сервират само като им нареди едносрично, със същата бързина се махат от погледа й и много-много не й досаждат с разговори. Персонажът Новева тупка с краче, когато е ядосан, пляска с юмручета по разбълбуканата повърхност на джакузито, театрално изиграва всяка реплика и най-важното - монолозите. Монолозите й са изиграни с толкова артистизъм, че са достойни за Кралския Шекспиров театър. Как в НАТФИЗ са изпуснали, такова дарование аз не знам и отговор не ща.

Младата г-ца Новева е жертва на собствената си социална среда, в която всичко това е възможно. На среда, в която е възможно 27 годишна бивша мис да се държи като стара кабаретна утайка и да продава номера в елегантната си опаковка. Макар че като се замисля и опаковката й е посмачкана. На среда, където 20 годишни момичета вече са бизнесдами със сериозен капитал. Не всеки може да издържи на напрежението особено, ако не е подготвен.

Изкривяването на нравите, изкривява и поведението - така г-цата може да произнася всяко свое изречение, като реплика от пиеса с особен драматичен заряд и да настоява, че светът е длъжен да я слуша. Правилата на реалния живот гласят, че преиграването остава в театъра. Извън него всичко е истинско и трябва да си остане такова. Изглежда г-цата е намерила такава сцена в реалния живот, на която театрално и реално са неуловимо и неразличимо преплетени.

За новите мегакнижарници и некадърния им персонал

Преди 5 години това беше немислимо - огромна книжарница пълна догоре с нова литература и изобилно разнообразие от заглавия. Поради икономически причини най-вече, книжарниците бяха книжарнички - 20 кв. м в гаражи или други помещения пригодени след това за буукстор. Новите книги бяха най-много в по 5 бройки, защото продавачите не бяха сигурни дали ще ги продадат и нямаше жанрово разнообразие - любовни романи, защото са евтини и вървят, фантастика и фентъзи, защото имат твърда аудитория и чат-пат криминални романи, основно от христокалчевски тип. Понякога имаше пробив на други стилове, но то си беше на вълнов принцип - идват и си отиват. Книги се продаваха мащабно само на Славейков, на годишните изложения на издателите в НДК и в книжарница Писмена в малкото НДК.

От известно време не е така, заради новите мегакнижарници и по специално на Хеликон, Сиела и Александра. Първата е в бившето кино Витоша, втората в Мола, а третата в бившето кино Славейков. Добре заредени с книги и многоетажни и просторни, заради местонахожденията си, можеш да си се разхождаш, да разглеждаш и да спреш да почетеш. Прекрасни места за ценители, където понякога се разтоварвам от градския стрес. Социоикономическият анализ на растежа на книгоразпространението, ще го оставя за друг път. Все пак това е case study, а не монография.

Щях да се разтоварвам напълно, ако не беше персонала. Симпатични момичета, на които веднага личи, че случайно са попаднали в книжарницата и това не им харесва. Освен това са инструктирани да те следят, където и да отидеш, въпреки че на входа и изхода има майнинг система и охрана и навсякъде има камери, които съм сигурен, че не седят за красота. Така че те са в повечето случаи пазачи, отколкото истински книжари. Особено в Александра. Не нарочно реших да се ебавам с тях, след като една приятелка ги попита за книга, която имат, а й отговориха, че я нямат. Отидох на следващия ден и се скрих зад една колона с подредени албуми на Taschen и български книги и изчаках да дойде продавачката, която ме следеше още от първия етаж. Не я обвинявам, бях злодейски небръснат с кафяво кожено яке и доста съмнителен вид. Застанах с гръб към книгите, за да може тя да е с лице към литературата - най-вече към Инвентарна книга на социализма.
- Имате ли новата книга на Георги Господинов? - питам аз
- Ми, не. - отговаря момичето с никакво намерение даже да потърси с поглед или да се замисли
- А, Инвентарна книга на социализма? - продължавам аз, с надеждата, че след като вчера са ни я продали, днес ще се сетят
- Също, не - твърдо отговаря девойката, врътва се и се изтегля на почтително разстояние, без да ме изпуска от поглед.
Добре, че реших да не питам за Борхес. Тръгвам си ядосан и се чудя как подбират персонала в тези книжарници с претенции. По пътя реших да пробвам теста и вдругите две нови мегакнижарници.

В Сиела положението е малко по-добро, интелигентни на вид момичета с по-дълъг житейски път от тези в Александра. Ясно ми е, че ще ми отговорят за Инвентарната книга и решавам да извадя тежката артилерия.
- Случайно да имате нещо на Джон Ървинг? - питам небрежно
Момичето за кратко се смути, но бързо се овладя
- Ей сега ще проверя.
Изтича до касата, размени си бързи реплики с момичето там, провериха в компютъра и се върна да ми докладва.
- Четвъртата ръка или Вдовица за една година ви трябва, господине - с широка усмивка ме въпросва девойката.
Казвам й благодаря за реакцията и се насочвам, накъдето ме упъти. Тук поне се постараха и потърсиха книгата в компютърната си система, а и се държаха любезно и учтиво.

Тоя уикенд отивам да пробвам теста в Хеликон, но там ми се виждат най-подготвени, поне на пръв поглед.

Вавилон - надут балон!

Babel (2006)
Реж. Алехандро Гонзалез-Иняриту
Участват:Брад Пит, Кейт Бланшет, Гаел Гарсия Бернал, Адриана Бараза, Ринко Кикучи

Защо ще направиш тричасов филм с три истории, за всяка от които можеш да снимаш отделен филм, ще го кръстиш Вавилон и ще хвърлиш вътре едни от най-горещите актьори в момента без да им дадеш какво да играят. Отговор: Защото си претенциозен мексиканец на име Иняриту, който не може да се побере в кожата си от яд, че режисьори на "плитки" филми като Гилермо дел Торо, Родригез, Аменабар и Куарон обират всички латино пички.

За целта замисляш грандиозна "концептуална" трилогия за семейството, изгубения индивид в съвременния свят, липсата на (желание) за комуникация и неразбиране. Правиш пробив с първия си изцяло латино филм на независим фестивал, там те забелязват и ти лепват лейбъл - горещ независим режисьор. Шон Пен умира да се снима във филмите ти. Оттам нататък, както се казва, всичко е история. Само че историята е зле замислена, написана и лошо изпълнена.

Превземанията започват още от заглавието - "Кръстих филма Вавилон, заради вавилонската кула и разделението на езиците." Голям символист! И понеже трябва да се отличава с артистизъм плясва вътре една сцена с мастурбация на братче при вида на голата сестричка, но тъй като не му стиска толкова много, мастурбиращият е малко момченце, а не бащата например. Като ще правиш нещо, прави го докрая, а не на парче.

И понеже иска да не бъде холивудски и да бъде възможно най-независим взима големи холивудски актьори и ги хвърля на вятъра. Най-голямата загуба на талант е Кейт Бланшет в роля без реплики, търкаляща се в собствената си кръв по пода на някаква мароканска дупка. Защо ти е Кейт Бланшет като и Тара Рийд ще ти свърши същата работа. Гаел Гарсия Бернал в ролята на пиян шофьор, с две реплики - chingada и chinga tu madre. Хеллоу, можеше поне да го направиш comic relief.

Единствената стойностна част беше японската - Ринко Кикучи в ролята нямата ученичка със сексуални проблеми. Това беше и единственият сегмент, в който Иняриту изгради що-годе по-пълен образ - знаем за трагедията със самоубийството на майката в миналото и за невъзможността на момичето да изгради връзка в настояещето, заради своя недъг, както и сложните отношения с баща й. Потапянето в света на младежко Токио и във водовъртежите на японските социални отношения беше майсторски изпълнено. Да беше направил филм само по този сегмент, щях да го приветствам. В останалите сегменти нито дума по бекграунда на персонажите, твърде милостиво Иняриту е оставил на нас да си представим кой, какъв е.

Критиката почти се наака да хвали този филм като един от най-добрите филми напоследък едва ли не достоен за Нобелова награда по кино. Тегави и бавни филми сме гледали доста, но това не е белег за арт-кино, въпреки че на някои режисьори им се иска да оправдават досадните си филми с такава претенция.

300 - автоеротизъм и отрязани глави

300 (2006)
Реж. Зак Снайдър
Участват: Джерард Бътлър, Лена Хеди, Родриго Санторо, Доминик Уест, Дейвид Уенъм, "шъпа спартанци" и половин милион компютърно генерирани зли перси.

Леле, леле, толкова много голи мускулести мъже могат да се видят само на Гей прайд в Сан Франциско или на страниците на сп. Мускули и фитнес. 300 е идеалната момичешка (в някои случаи и момчешка) фантазия - яки, запотени, запрашени мъже се разхождат по екрана само в черни кожени слипове. Понякога се докосват, понякога направо се мятат един върху друг. Срещу тях са най-големите изроди (според филма) на античния свят - персите. Портретът на персите пък е още по-фантастичен - те са или деформирани получудовища, или безлики хора увити в чаршафи от главата до петите, или нинджи, или укротители на гигантски носорози и мамути. Предвожда ги Ксеркс, който е 3 метров мулат с гей маниери, мания за величие и аксесоари от садомазо филм.

Дотук нищо ново. Когато обаче тези съставки почват да се смесват става страшно. 2/3 от 300 е неспирна сеч - Смело сърце ряпа да яде, 300 превръща рязането на глави и крайници в изкуство, в симфония за меч и изхвърчала ръка и всичко това на забавен кадър, така че добре да се види кръвта и стърчащите кости, мускули и сухожилия. Ръгането с копие е коронната дисциплина на спартанците и те много-много не се церемонят. В една от сцените, след като вече сме разбрали, че те не вземат пленници, няколко спартанци шеговито се разхождат из полето осеяно с трупове на перси и симпатично приколват или намушкват ранените като си разменят свежи лафове за битката като след футболен мач и похапват ябълки. Главният персонаж - крал Леонид от Спарта е подходящ за викач в казармата. Всичките си реплики Джерард Бътлър изкрещя толкова насечено и с такава настървеност, че чак на мен ми се прииска да качвам перси на копието (не си мислете за глупости!). Единствените, що-годе драматични роли, в които нямаше крещене бяха на кралицата (Лена Хеди) и на съветника Терон (Доминик Уест). Репликите са на ниво - "Пич, къде ми е колата", а спартанците са като отбор по американски футбол, който се надъхва викайки У-У. Насилието е техен модел за поведение, а изобретателното обезглавяване печели голямата награда.

Историческата достоверност е в канала за сметка на комиксовата такава. Вчера хвърлих едно око на комикса - репликите и сцените са едно към едно извадени от там. Не е имало проблем с адаптирането на сценария и със сторибука за разкадровката, защото оригиналния комикс си е пресъздаден дословно. Филмът е изцяло компютърно генериран и сцените са снимани на син екран.

Много кофти е да се запознаваш с античната история от комикс особено от този комикс, както ще се случи с много от гледащите този филм. Така Спарта ще остане в съзнанието на зрителя-игнорант като образец за демокрация и защитник на свободата, което е толкова вярно, колкото и това, че баба ми победи Веселин Топалов на шахмат. Персите завинаги ще бъдат заклеймени като изродени тиранични експанзионисти с наклонности към пиърсинга и садомазото, което е също толкова вярно, колкото и горното.

300 има изключително висока оценка в imdb, което за мен е необяснимо. Филмът не е някаква революция в киното, впечатляващи батални сцени вече има доста заснети. Комиксова достоверност също - Sin City, пак по Франк Милър беше наистина революционен филм. Няма никаква дълбочина, но ние не сме и очаквали да има. Някои пейзажи са доста красиви, например сцените в пшеницата, но такива сме виждали и в други филми, най-скоро - в Гладиатор. Филми със slow-mo вече има една камара. 300 не е нищо особено, дори на моменти е смехотворен. Напоследък филмите все повече заприличват на компютърни игри и изглежда това се оценява високо от новия тип зрител.

Както сполучливо отбеляза един критик, 300 е като клип на хеви метъл група, направен с бюджета на Титаник.

Бунтът на L. - "Загубени" в превода

Не мога да разбера българските кино творци. Добре, очевидно кино не можете да правите, поне докато всички не се отърсят от посткомунистическия махмурлук, но поне английски научете малко, да го еба!

Филмът казва ли се Бунтът на Л.. Казва се! Защо тогава заглавието му на английски е The Rebel of L., ммм? Защото авторите му са некадърници. Че и в imdb така го изписали - виж тук. Дайте 5 лв. на някой преводач да ви каже как се превежда Бунтът на Л. на английски.

Безплатен съвет - превежда се L.'s Rebellion или дори The Rebellion of L.
Тhe Rebel of L. значи Бунтовникът на L. Tо англоговорящите не ги интересува особено филма и без това. Ако все пак някой го гледа, има да се чуди какъв е тоя бунтовник на Лорис.
Пак се изложихте пред чужденците!

Срещу стената

Gegen die Wand (2004)
Реж. Фатих Акин
Участват : Бирол Юнел, Сибел Кекили

Много съжалявам, че чак сега успях да стигна до този филм. Воден от максимата: по-добре късно, отколкото по-късно, си го купих на ДВД и се инсталирах пред огромен телевизор с няколко приятели за компания. Знаейки обичайния ми кино избор за съботните вечери, обикновено тежки няколкочасови епики и трудносмилаеми европейски артпродукции, приятелите сложиха стабилна маса и алкохол, за да прекарват по-лесно това, което щях да им предложа. Бяха се подготвили за най-лошото. Срещу стената, обаче се оказа внушително добър филм за културните разлики между Изтока и Запада и за осмислянето на собственото място в чуждата среда.

Джахит (Бирол Юнел) е бунтовник без кауза, който е тръгнал по течението на собственото си мизерно настояще. Той е от турски произход и е част от сериозното турско малцинство, което живее в Германия. И той подобно на режисьора Фатих Акин е роден в Германия и постепенно загубва "турскостта" си. Говори развален турски, не общува с турци освен с един, не му пука за съхраняването на турските традиции в условията на чуждата държава. Сибел (Сибел Кекили) е проблемното дете на ортодоксален турски емигрант, за когото само контактът на дъщеря му с момче извън турската диаспора е достойно за физическо наказние- счупване на носа. Сибел и Джахит се срещат в клиниката, след като и двамата правят неуспешен опит за самоубийство. Сибел, абсолютно налудно прави предложение на Джахит, само защото е турчин, да се оженят фиктивно, за да може тя да се отърве от семейството си. След сватбата двамата заживяват като съквартиранти, всеки с отделен живот. Сибел внася ред и придава смисъл в хаотичния живот на Джахит. Двамата постепенно започват да усещат близост, когато нелеп инцидент вкарва Джахит в затвора. След затварянето му Сибел се плъзга по надолнището към пълната деградация.

Филмът разказва освен дълбоко личната трагедия на двама души мъчещи се да избягат по свой начин от враждебната среда, но и историята на етническото малцинство в чужда държава. Турската емиграция в Германия започва през 60-те години като държавна политика за запълване на свободните работни места. Като всяко етническо малцинство в емиграция и турското се капсулира около своите традиции и около мюсюлманската религия. Строго патриархалното общество възпроизвежда строго патриархални отношения, които през 2004, например, стигнаха до абсурди - двама братя убиха сестра си, защото искаше да се жени за германец, а не за турчин.

Персонажите на Сибел и нейната майка са особено силни. Женските персонажи отново са носители на промяната и на необходимостта от промяна в строго установения социален ред. Срещу стената е откровеният отговор на Фатих Акин срещу капсулирането на германските турци в патриархалните традиции, срещу отказа им да приемат условията на обкръжаващата среда и да се опитат пълно да взаимодействат с нея.

България - страна на литературата (или литература на страната)

Вчера си купих две чудесни книги само за 2 лв. Плейбек на Чандлър и Смъртта на Артемио Крус на Карлос Фуентес. Вярно е че книгите са стари издания, но също така е вярно, че старите книги струват по-скъпо; вярно е че кориците са поомърляни и запрашени, защото са седели на някой таван или мазе, но пък за сметка на това книгите са неотваряни, което ме наведе на друга мисъл. През социализма, културата се продуцираше масово, което е различно от масова култура. Продуцираше се централно, със заложени цифри в петгодишен план. В резултат на това, книгоиздаването цъфтеше. Покрай идеологическия подбор на задължителни заглавия, минаваха и страхотни литературни попадения, и продукти, които малко повдигаха Желязната завеса спусната върху западния лайфстайл. Но не това е най-важното.

По-интересното за мен е, че във всяка къща имаше сериозно количество, стойностна литература. Да имаш богата библиотека беше въпрос и със социален нюанс. Повече книги, по-високо място в иначе уравниловъчната система на социализма. Основният недостатък в масовото продуциране на висока култура е, че тя оставаше в библиотеките да събира прах. Книгите се купуваха на квaдратен метър, за да покриват празните рафтове на масово продуцираните социалистически мебели от ПДЧ. Книгите си оставаха непокътнати, неотваряни и непрочетени, което е най-лошата съдба, която може да сполети една книга, след аутодафе-то, разбира се. Още по-лошото е, че когато излезеше нова партида с книги, старите отиваха на тавана, за да разчистят място за новите. Някои книги, наистина отиваха на аутодафе, обикновено, за да разпалят огъня за годишната доза лютеница.

След 1989, резкият старт на новите отношения извади на преден план старите книги издадени през социализма. Изкупуването на стари книги стана бизнес, с нелош стопански потенциал и печалба. Всички бивши социалистически купувачи на масово продуцирана литература изпразниха, мазета и тавани, вили и селски къщи. В резултат пазара на книги в София е приказно богат на ценна литература. Големият плюс е, че книгите са прецедени през идеологическо сито, което изхвърли старата соц-литература и до нас достигнаха само качествените произведения. Огромното количество на масово продуцирани книги, свали цената им и сега мога да се радвам на стари книги за по 1 лв. Разбира се като всеки бизнес и този със старите книги си има правила - най-интересните и търсени книги са най-скъпи. Двата тома на Маркес вървят по 70 лв. на Славейков, Вавилонската библиотека на Борхес - към 30-40 лв. и т.н. Все пак чудеса се случват, има и по-малки книжарнички за антикварна литература, които не надуват толкова цените. Ако изкупуват книгите на старо за по 0,50 ст. - до 1 лв. , сами сметнете каква е надценката на пазара.

Само масово продуцираната литература в огромни тиражи през социализма не е достатъчна, за да чета добри книги на смешни цени сега. Основен принос има социалистическото потребление на литература, което купи, подреди и складира книгите, а след 89-та изпразни тези складове, мислейки че прави добра сделка с "баламите" купувачи на книги на едро или просто продаваше книгите за средства.

Днешните цени на литературните продукти се доближават до европейските и това е добре. Единствено така може да се постигне качество на литературата, да се отсеят потребителите на качествени литературни продукти и да не се оставя за бъдещето оценката на сегашните книги.

8-ми март е! Пейте робини!

Днес имах интересен разговор с баба ми на тема женственост. След репортажите от Шампионската лига по Евроспорт, пуснаха репортаж от първенство по женски футбол. Баба ми известна с избухливия си нрав, подскочи като ужилена:

- Какво е това сега, не го разбирам. Жените трябва да се занимават с красиви спортове - гимнастика, балет, плуване. Такива работи! Какво са тръгнали да ритат топка?! Или да вдигат щанги, или да мятат гюле. Познавах една гюледжийка навремето, която я тъпкаха с лекарства и когато се ожени не можа да роди дете. За какво й е тоя спорт, като си няма дете.

Мъдра жена, ей! Казах й, че това е най-подходящият разговор за осми март и подло си премълчах, че и аз това си мисля.

Не случайно използвам този цитат от Ботев. Понякога, мили момичета, вие се превръщате в робини на собствените си мании да съперничите на мъжете в неща, които не утвърждават вашата женственост.
Мили момичета, Честит празник! Искам да ви пожелая преди всичко да бъдете красиви! Не защото вярвам в старото клише, че красотата ще спаси света, а защото мисля че за вас момичетата и за нас момчетата вашата красота е най-важното качество. И то онази красота, която всеки осмисля и приема за себе си.

Изворът на живота - изумителен визуален шедьовър!

The Fountain (2006)
Реж. Дарън Аронофски
Участват: Хю Джакман, Рейчъл Уайз, Елън Бърстийн

Не съм вярвал, че ще напиша подобно нещо - Дарън Аронофски е бог! След като не успях да харесам нито Пи, нито Реквием за една мечта, тъй като ми се сториха прекалено претенциозни, несвързани и досадни. Изворът на живота е филмът, който може би най-малко би ми харесал, имайки предвид предните ми възражения. Каква беше изненадата ми обаче, когато Аронофски ми представи уникален визуален шедьовър. Дадох си сметка, че си имам работа с истински творец, за когото ограниченията на формата не са пречка да създава оригинално и артистично кино. Човек, който снима без да се интересува от скрийнинги и фокус групи. Артист, който прави филми за собствено удоволствие, но чиито филми не са фалоцентрични или самовлюбени парчета досада.

Три сюжетни линии се преплитат в три исторически и географски различни места. Свързващото звено са главните персонажи - Том и Изабел, в ролите Хю Джакман и Рейчъл Уайз. Приятно съм изненадан от драматичния талант на Хю Джакман, а Рейчъл Уайз за пореден път доказва невероятните си способности.

В първата сюжетна линия Том е конкистадор търсещ дървото на живота, а Изабел е кралица на Испания. Във втората Том е лекар-изследовател, търсещ лекарство против рака, за да излекува болната си съпруга Изи. Третата не се поддава на описание и е по-добре да гледате филма, за да не ви развалям удоволствието.

На пръв поглед филмът е за отколешното човешко търсене на безсмъртието. Към това ни води, както диалога, така и движението на сюжета. За мен, обаче, основното послание на Аронофски е, че смъртта е непобедима, можеш да се опиташ да я надбягаш с доктори и лекарства, но в крайна сметка те застига и е по-добре да се помириш със себе си, да я приемеш и да се отдадеш изцяло на онези, които обичаш в последните им мигове.

Изворът на живота е толкова визуално изразителен, артистичен и философски, че за първи път от много време насам се чувствам изпълен и приласкан (по думите на Изабел). Филмът е личен и дълбоко емоционален, но едновременно с това е мащабен и универсално значим.

P.S. Публиката в залата остана безмълвна поне една минута след като свърши филма. За първи път виждам подобно нещо!

Габо на 80!

Габриел Гарсия Маркес днес става на 80. Честито, Маестро! Очаквам с нетърпение още от твоята неподражаема и феноменална литература, която всеки път ме кара да се чувствам истински щастлив, че успях да се докосна до твоето съвършенство. Пожелавам ти и си да имаш сили за още!

П.С. Надявам се най-после да преведат и на български "Memoria de mis putas tristes". Какво се моткате още, най-големият жив писател, най-изящната словестност издава роман, а ние тук се моткаме и не го превеждаме. Ще се наказваме, май!
П.С. Тази страхотна снимка е от корицата на Любов по време на холера от 1988 и е дело на Хелмут Нютън

За мръсните песни

Много обичам мръснишките песнички и техните изобретателни текстове. Особено много обичам евфемизмите, които се използват в тях.

"Под твойта бяла тенис-фланелка видях две рози да цъфтят,
С ръка посегнах да ги откъсна, а ти ме перна по ключа..."

Едновременно са хитри, за да заобиколят системата, когато се пеят по бригади, лагери и разни такива соц-масови прояви и смешни, за да забавляват. Текстът е народен и не може да се роди в главата на някой кабинетен поет.
Черно фередже първи направиха опит да систематизират мръсната песничка в нещо като антология на мръсната песен, каквато представляваше първият им, апокрифен албум. Успяха да съберат голямо количество от забавните лагерни песни.
Днес ми изпратиха линк към една песен която не съм чувал никога, но е невероятна. Оказа се, че е изпълнена на кастинга на Мюзик Айдъл. Невероятна песен, подозирам, че има още текст и се заемам да го издиря и подредя в собствената си колекция от мръснишки песнички.
Ето я и нея:

Ваканцията

The Holiday (2006)
Реж. Нанси Майърс
Участват: Кейт Уинслет, Камерън Диаз, Джъд Лоу, Джак Блек, Илай Уолък

Признавам си, че има дни, когато суровата ми синеастка душа се размеква и избутва назад и встрани nouvelle vague и Фелини в полза на простичките и гузни забавления(guilty pleasures) като Ваканцията. Подобни филми са изключително подходящи, когато гаджето ви се сърди, защото сте пропуснали да я заведете за уикенда на ски в Банско и мята ярост като буреносен облак в тропиците. Настроението, което Ваканцията създава е несравнимо и те кара да се замислиш за любовта по принцип, дори така, излъскана по холивудски, любов.

Накратко историята: Кейт Уинслет и Камерън Диаз правят home exchange като в резултат първата отива в Л.А., а втората в Съри, Англия. Следват интересни обрати, любовни истории и възпоменателна вечер за един холивудски талант. Във филма има успешна комбинация на актьори, свеж и забавен диалог пълен с остроумни забележки, интересна история и един фантастичен Илай Уолък(The Good, The Bad and The Ugly) в ролята на престаряло бивше холивудско величие. Комедийният талант на Кейт Уинслет е невероятен и тя продължава да държи почетно място в класацията ми на големите актриси. Камерън Диаз и Джъд Лоу се опитват да се надиграят и екранната им двойка е много сполучлива. Джак Блек е свеж и не театралничи, както обикновено. По екрана се мяркат и Ръфъс Сюъл, Едуард Бърнс и Шанин Сосамън, които обаче са само в епизодични роли.

Непретенциозен и простичък, това е идеалният филм за всички романтични души. Въпреки че е неправдоподобен, излъскан и безнадежно добър в морално отношение, филмът си струва гледането. Този филм ме накара да искам да бъда по-добър човек и създаде в мен изцяло позитивна нагласа към света, поне до следващия ден.